Емигрантски спомени том IV

“Да си представим, че втората революция (РР) е завършена. Тогава средният човек със средни или още по-малки способности не ще може да предложи за продажба нищо, за което би си струвало да се плати. Изходът е един – да се построи общество, основано на човешки ценности, различни от пазарните (покупко-продажба) и властовите.

За строителството на такова общество ще се изискват голяма подготовка и голяма борба, която при благоприятни обстоятелства може да се води на идейна плоскост, а в противен случай – дявол знае как?”

(Норбърт Винер: “Кибернетика или Управление и комуникация в света на животните и машината”)

korica_GK_emigrant-spomeni-4__4Тази книга не е самостоятелно произведение. Тя описва последните пет от двадесетте години живот в емиграция на своя автор.

Много от значимите герои ще останат непознати на читателя, незапознат с предишните томове. Много от идеите, вероятно, ще останат неразбрани. Много от текстовете ще звучат чуждо.

Но в книгата можем да намерим нещо ценно, което много трудно се намира другаде. А именно, един страничен и, вероятно, много по-обективен поглед върху началото на „прехода“, чийто край все още не сме дочакали. Птичият поглед върху положението в страната, в целият Източен блок, и в света, заедно с близките срещи, достигащи до интимност, с героите на старото „ново“ време, дава обяснение на въпроса защо „преходът“ бе случен точно така, както се случи, и защо не би могъл да се случи иначе, тъй като нямаше кой да го случи иначе.

При все това, в погледа на „непоправимия романтик“, остава надеждата за един по-различен преход в бъдеще, който да донесе освобождение не само в границите на България, но и на цялото човечество.

Златко

Спомени за Никола Янкулов (15.08.1914 – 12.06.1944)

12784497_10205642228558869_178654124_nКогато спомените оживеят, ехото им не трябва да заглъхне!

Могат ли едни „спомени“ да извикат отново на живот образа на човек, оставил такива неизлечими следи след своя кратък, интензивен и осмислен живот?
Очаквах, че разказите на различните автори на тези спомени да се повтарят, но не е така – те се допълват по един спонтанен начин, рисувайки различни страни и детайли от образа на техния общ герой, но звучат еднакво искрени и възторжени, за да изградят накрая един цялостен образ на човек, открояващ се като истински исполин – един голям Човек, открояващ се сред другите със своята както физическа, така и духовна красота и сила. От тези „спомени“ пред мен изплува и оживя един образ „невъзможен, на бурна епоха син бодър, тревожен“ – един истински бунтовник за правда и свобода.
Не случайно поставих това заглавие, перифразирано от Яворовото „Когато гръм удари, как ехото заглъхва!“, … в дните, когато се чества 70-годишнина от убийството на този наш исполин в борбата за свобода и социално справедливо общество, нека не допускаме ехото да заглъхне. Дълго след това книгата може и трябва да се чете и това, надявам се, ще бъде много полезно знание за нас, поне поради три причини:

Първо, четящите днешни българи, пък и бъдещи поколения, ще могат в лицето на Никола Янкулов да имат един прекрасен пример за това, как да се справят с трудностите в живота и да изживеят достойно и смислено своя живот… Второ, четящите поколения могат да намерят в книгата истинското познание за една бурна и тревожна епоха на нашата история. … И трета причина, която бих откроила за това защо трябва да четем тази книга, е заради това, че от нея ще можем да се доберем до истинското значение на понятието „анархизъм“, което няма нищо общо с житейското понятие „анархия“, свеждано просто, елементарно и неграмотно само до значението на „хаос и безредие“. Сам Никола Янкулов като последователен анархист, както и всички автори на спомените за него – също български анархисти от онова бурно време, днес дори заради това опростенческо разбиране на анархизма бяха принудени да се преименуват в „безвластие“ и „безвластници“. Това е то истинското значение на анархизма като движение и учение.

Бих желала тази книжка със спомени за Никола Янкулов да се превърне в един скромен, неръкотворен паметник над неговия незнаен гроб, където и да се намира той. В този смисъл е похвална идеята на неговия последовател-анархист арх. Кръстьо Павлов – чест му правят усилията да издири, събере и издаде в книга устно разказаните спомени на неговите съидейници-анархисти, защото само писаното слово има предимството да се запазва за идните поколения и така той допринася за се увековечи светлата памет на героя, както и да даде пример за подражание на бъдещите поколения…

Из рецензията на проф. д-р Ф. Даскалова

Цена – 3 лв.

Аз и моят живот

Stefanka-Hristova5-250x376

„… искам някак да задържа, да опиша, колкото ми стигат силите, хора и случки – та да не се загубят безвъзвратно след мен. Това е мой дълг към тях. Дълг към нашия живот. … да създам своята словесна картина на преживяното – и тя да бъде възможно най-вярната, честна, без дори чистото, неподправено чувство да ме подведе, да промени или украси истината: защото моята съдба не е само моя.“

С кратки, решителни думи, Стефанка Христова ще ни поведе през имена и събития от периода 1929 – годината на нейното рождение – до 1961 г., където свършва написаният разказ.
„Словесна картина“ за доблест и борба, за „сълзи от усещане за красота“, за несломима от нищо и никой любов към свободата, в чието лице се оглежда любимият, съпругът – анархистът Идаки Христов.
Тези спомени обаче не са парадни излияния на жената на анархиста.
По форма изказът би засрамил не един професионален писател – думите описват с лястовича лекота събитията – дори онези, в които няма нищо леко и светло, а те преобладават.
Дарувана с поетичност, фразата с къси откоси съсича булото на прозаичното всекидневие и оголва реалността: тогавашната – на репресии и омраза срещу безвластниците и техните семейства, но и сегашната – на лицемерни сделки с идеалите и компромиси със съвестта.
Съдържанието – то би засрамило не един човек, особено такъв, който се самоопределя като анархист. Без уговорки, без суета и развяван героизъм Стефанка ни разказва и за петте години, през които съпругът ѝ – „лицето Идаки Христов (анархо-комунист)“ е въдворяван и превъдворяван в лагерите Богданов дол, в Белене. За тези години, започнали един ден след сватбата им през 1948 г., в които вярата и съпричастността ѝ не са трепнали дори като пеперудено крило, брулени от цинизма на ДС, от материалната мизерия, от клеймото на обществото. Без нито веднъж да се опише като страдалец, без нито веднъж да се закичи с гръмко определение.
В съдържанието намират място множество архивни документи, снимки и стихотворения.
Сигурна съм, че леля Стефка, както я наричаме, пише своите спомени, не за да засрами. Нито за да поучава. Потребността ѝ от написването е заявена още в началото.
Ние какво ще прочетем и разберем – дълг ли е към нашия живот, към общата ни памет и кауза?

Л. Б.

Цена: 6 лв

Биографични бележки на Тодор Арнаудов

Кратки автобиографични бележки на Тодор Арнаудов-B5-v2-06.02.2015Биографичните бележки на анархиста Тодор Арнаудов обхващат времето от неговото рождение през 1915 г. до началото на 1949 г., когато за последно е “освободен” от Държавна сигурност.
На 33 страници се изнизват 34 години от живота на човек, който без патетичен драматизъм и мъченичество разказва за репресиите на държавата в лицето на ДС, за “ухажването” от болшевишката власт, която в последствие ще “накаже” него и другарите му в Плевенския лагер, защото “останахме верни на нашите идеи, чисти и неопетнени.” Идеите на анархизма, с които Тодор Арнаудов се запознава още като юноша и неотстъпно следва в делата си.
След многото изброени имена, след стъпките, които читателят извървя заедно с автора, остава да звънти чистотата на думата “другар” и да прежулват въжетата на властта, която всякога иска да овърже тялото и духа на свободата.
Това са бележките на учителя по професия Арнаудов, чийто изстрадал живот е урок за почтеност и яснота на убежденията – без менторска назидателност и призивност. Сто години след рождението му всеки сам ще реши какво може да научи за тихия героизъм и за настоящата си свобода – тези, които следваме неговите убеждения и всички ние, които гръмко продължаваме да бъдем убеждавани и съблазнявани от псевдо истини, удобни заблуди и откровени лъжи.

Книгата е налична само като PDF файл

Поезията на Христо Ботев на испански

path_2105Преди десетина години, в разговор с Живка Балтаджиева, разбрах с учудване, че испанските читатели много слабо познават българската литература, че на испански език са превеждани епизодично само няколко автора: „Български разкази“ на Елин Пелин (1944 г.), повестта „Жетварят“ на Йордан Йовков (1944 г.), „Под игото“ на Иван Вазов (1949 г.). През 70-те и 80-те години пак епизодично се появяват преводи на Вапцаров, Гео Милев, Емилиян Станев, Димитър Димов, Анжел Вагенщайн, Любомир Левчев. Идеята за тези преводи е на български издателства и вероятно са предназначени по-скоро за Куба. Имало е несполучливи преводи на Христо Ботев.
От разговора ни научих, че Живка е започнала да превежда Ботев и че това е най-трудната задача, с която се е захващала.
И ето, тази година испанското издателство АМАГОРД е издало двуезичната книга „Христо Ботев – поезия“. В навечерието на 24 май в един от най-престижните университети на Мадрид тя е представена пред многобройна публика от студенти, преподаватели, българи и испанци.
В книгата са публикувани на испански и български 14 от най-добрите Ботеви стихотворения. Тя съдържа 174 страници, в които, освен стихотворенията, има пространен предговор, биография на Ботев и бележки за личности, свързани с революционната му дейност и творчество.
За мото на книгата Живка Балтаджиева е избрала думи на Ботев, взети от неговия вестник „Знаме“: „Идеята за свободата е всесилна и любовта към нея всичко може да направи.“
Свързах се с Живка и тя ми изпрати от Мадрид електронен вариант на книгата, както и някои от възторжените отзиви на присъствалите на премиерата ѝ. Испанският литературен критик Луис Енрике Ибаньес горещо препоръчва новата книга. Той пише, че Христо Ботев е поет, от който испанците се нуждаят сега, и дава висока оценка на труда на преводача.
Живка ми писа:
„Не съм си и помисляла, че един ден ще се реша да пиша за Ботев. За оня далечен юноша, от когото никога няма да мога да се отдалеча. Неговото слово беше люлчината песен, която ми пееше моята майка, песента, която тя пееше, когато мъката й ставаше толкова огромна, по-огромна от волята й, и спешно се нуждаеше от помощ и опора, които не намираше в околното. Или когато дните в своята упорита монотонност и бруталност ѝ се виждаха празни, а тя не можеше да ги остави да си идат без да са почувствали устойчивостта и твърдостта на красотата, излъчвана от стиха.
Пееше ми Ботевите песни сутрин, по обяд и нощем, винаги, когато можеше да има един миг с мен. И мисля, че неговите думи бяха първата ми памет за света. Техният огън, техните бури, звезди, Балкан, самодиви, свобода и смърт, вечност, вик и мълчание, бяха моя свят. Водата беше жива, ястребите и соколите, чертаещи кръгове в небесата, ме пазеха. И когато през зимата изгладнелите вълци слизаха от Балкана, плачех отчаяно, защото не ме оставяха да ги погаля, по-лошо – чичо грабваше ловджийската пушка и стреляше срещу тях. Стреляше срещу вълка, който ближе раната на героя, докато хората са кой знае къде, навсякъде другаде, само не с него, не с героя, докато кръвта му изтича.
Това ставаше в Сливен. Бях около пет годишна и това означава, че вероятно става дума за лятото на 1953. Един ден, докато чаках на опашката за хляб, стискайки в ръка купоните и фантазирайки, внезапно чух едни шушукащи жени да произнасят името на Ботев. Върнал се е, казваха. Били го видели в гората, а и в самия град, на портите на къщата на Хаджи Димитър… Бяхме спасени…
Забравих хляба, опашката, всичко. Къщата на моя прадядо и къщата на Хаджи Димитър имаха обща оградна стена с малка вратичка в нея, която позволяваше да се преминава от един двор в друг. И там, отвъд тази вратичка, беше той, моят Ботев.
Исках да ми отворят тази вратичка, веднага!
Но баба се ядоса страшно, защото се бях върнала без хляб и без купоните, майка беше на работа, баща ми – в затвора. Шеташе наоколо само дядо ми, който почти не говореше с никого. Няма да забравя никога как, когато му изговорих задъхана моите мъки и страдания, гледайки ме в очите, спокойно и сериозно каза: „Истина ще е, чедо, винаги идва, когато е голямо страданието ни, винаги. Със собствените си очи го видях през 23-та година“. Не продума повече. Стояхме, без да помръднем, в мълчание и светлина. Сякаш завинаги…“
Да, и аз си спомням тези слухове, че Ботев е жив някъде в Диарбекир или в Балкана. Те се повториха няколко пъти в годините. А бащата на Живка, бате Димитър, все беше или в затвора, или в Бобов дол, или изселен.
Познавам добре родителите на Живка Балтаджиева. И двамата бяха анархисти. •

Костадин Зяпков

Книгата не се разпространява от ФАБ.

Бакуниновата теория и практика на Социалната революция

korica_bakuninКнигата е предназначена за всички, които биха пожелали да разберат кои сме, от къде сме тръгнали, къде сме и  накъде отиваме, а у нас да предизвика интереса ни към един съвременен “ПРОЧИТ НА БАКУНИН В НАЧАЛОТО НА ХХI ВЕК”, от който могат да извлекат
още много полезни идеи и импулси за колективно творчество и дела, ако имаме интелектуалните сили и трудоспособност да актуализираме теорията на революцията с оглед всички дълбоки промени, настъпили в света и след кървавите експерименти през 140-те „пост-бакунистки години“, и най-вече, ако имаме волята и дързостта да доведем заедно с „Петото съсловие“, лумпенпролетариата и „нисшите класи“ (от незавършения „Апокалипсис – кога?“) революционната „практика“ до логическия ѝ завършек.

Същевременно, тази книга е моето завещание към МЛАДИТЕ ПОКОЛЕНИЯ, които сигурно ще имат щастието да участват във ВЕЛИКАТА УНИВЕРСАЛНА, ИНТЕГРАЛНА, ПЕРМАНЕНТНА СОЦИАЛНА ИЛИ АНАРХО-КОМУНИСТИЧЕСКА РЕВОЛЮЦИЯ, която и да не бъде „край на историята“, ще постави „КРАЯТ НА ДЪРЖАВАТА И КАПИТАЛА“ (както бях кръстил сборника от статии за Роботронната Революция (Р.Р.)

СОФИЯ, 2014

Георги Константинов

Книгата е налична в PDF формат

Цената на хартиения вариант е съобразена с възможностите на всеки читател.

Спомени от лагерите

изтеглен файлКнигата на Цветана Джерманова не е показателна за Федерация на анархистите в България, каквато е днес. Но тя разказва част от историята на анархисткото движение в България през погледа на една от участничките в него.

Цветана разказва как се включва в групите на анархистическите младежи като ученичка и скоро след това плаща със свободата си. Арестувана е на 16 декември 1948-ма и прекарва повече от 4 години в трудово-възпитателните общежития. След излизането си продължава да поддържа приятелски връзки със съидейниците си, но участва съзнателно, отговорно и честно в строителството на социализма. След Промяната отново се включва в извършилата се социална революция.

Позицията на Цветана Джерманова към политическия живот и отношенията с властта не е популярна днес. Затова тук нямат място критиките към нея. Но книгата със спомените ѝ би била полезна за хората, които се интересуват от близката история, и от практиката на съвременното безвластническо движение. Тя налага отговор на въпроси, пред които се изправя всеки, поел трънливия път на анархизма.

Книгата не е налична на хартия, но

тук можете да я свалите  в PDF формат.

Една и съща нощ

185532_bНагърбих се да представя тази книга пред нашите читатели. Но това стана преди да я прочета. Когато я прочетох разбрах, че задачата е пряко силите ми.

Не се наемам да оценя литературните ѝ достойнства. Може би най-точно я оцени Светлозар Игов, който връчи тазгодишната си награда „Дъбът на Пенчо“ „в размер на 0 лв.“ на автора Христо Карастоянов. И на Георги Янев, за изследванията му върху Гео Милев, залегнали в основата на книгата.

Лично мен, романът ме развълнува дълбоко. Но аз трудно бих минал за обективен читател. Дружбата и делото на Гео Милев и Георги Шейтанов е тема, пред която не би останал равнодушен никой запознат човек. Заедно с майсторството на автора, романът въздейства и с огромната фактологична основа, вплетена в него. Думите на Георги Янев пред Карастоянов са красноречиви:

Кара, ако ме беше назначил за твоя лична мъжка секретарка, щях поне нещо да препечелвам… А аз само си губя времето с тебе… Обади ми се Виолета Цонева – това е съпругата на Боян, сина на Леда. Виолета е много хубава жена, педагожка, с няколко езика и пр. И е много чувствителна и сега много тъжна – Леда всъщност почина в нейните ръце, а след шест месеца и Боян… Сега Виолета е лицето на рода. Бях ѝ писал за романа ти, тя го намерила вчера и снощи чела до три след полунощ. Ревала през цялото време и ми хлипа днес, че романът бил невероятно голям…

Ще каже някой „Виолета е жена, при това явно чувствителна.“ Сигурно ще е прав. Но ще приложа и писмото, което един „все-още активен терорист“ като Георги Константинов ми изпрати.

Прочетох я на един дъх. Поздрави Карастоянов, написал е много хубава и тъжна книга. Но още по-тъжно е, че от това време, за което пише, изминаха повече от 90 години – скоро цял век ще стане, а ние като народ продължихме да слизаме все по-надолу, по стълбата, която води към следващите кръгове на ада, които никой не се нае, не поиска или не можа да опише.

Най-отвратителното е че никой не разбира, не се възмущава, нито въстава срещу нравствения ад, в чийто последен кръг сме се настанили комфортно, макар той да е по-страшен и по-безнадежден от Геомилевия, защото, докато има поети за избиване, това значи че дървото на живота пак ще разцъфти напролет, а у нас е мъртвило на духа…

(Засега ????)

Какво повече може да каже един журналист по неволя като мен? Христо Карастоянов не е анархист, сигурно не познава теорията на анархизма и наполовина на това, което бих му пожелал. Не познава и голяма част от историята и настоящето на движението. Но е написал книгата с умението на ерудиран писател и вярата на свободен човек. Никой от нас, докосналите се до историята, не остана недокоснат от книгата. Остава ми само да се надявам, че тя ще докосне и хората, които не са чували за Георги Шейтанов, а в Гео Милев виждат само портрет на стената с крив перчем.

Златко Костадинов


Книгата не се издава и разпространява от ФАБ. Може да бъде намерена по книжарниците.

Емигрантски спомени том III

12283192_1169771926370881_1023963968_nЗащо да четем спомените на Георги Константинов?

Различните хора биха имали различни причини. Интересуващите се от миналото могат да надникнат в средите на българската политическа емиграция от онези години. Интересуващите се от настоящето могат да намерят обяснение за „прехода“ и последствията от него. Интересуващите се от „тероризма“ могат да намерят информация за един от малцината български „терористи“, неговите мотиви и действия.

Но за интересуващите се от анархизма днес и от революцията утре, няма готов отговор. Защо толкова трудно вървим напред? Къде отиваме? Как ще стигнем? Трудно е да си отговорим на тези въпроси. Но целта на Константинов е да ни помогне с отговора чрез своят опит, доколкото е възможно. Моето мнение е, че е успял.

Златко

Можете да свалите текста на книгата

или да си я поръчате на хартия. Цена – 7 лв.